гумен човек

Това беше нещо завладяващо този гумен човек, беше нещо с дъжда от канони от картини, много подути черти и клепач, изсъхнал до края на живота. Бях погълнат от всички морета от светлина и сияех до най-далечния път.

Страх от плуване напразно, не само. Абсурдно е да бъдеш освободен в къща, гравирана в спомен, копнеж за младост, лицето ти същото, дрехите ти същите, гласът ти същият и призрак, който се размахва като аурата на ангел и шепне на мен, родината не е същото. Вратът ти е мек, докато гласът ти не се издигне отново и тъгата ти се ампутира като безкрайни истории. Разклоних се на тридесет сухи клона в разцвета на пролетта и не намерих и капка вода, сякаш облак мразеше да бъда в самотна пустинна пустош.

Ти беше гумен с уморено гърло, приятелят ти е бухал и родина все още е във водовъртеж, носещ се в неудържим въздух.
Ръката ти е гумена, никога не махай.
Просто се облегна на тъжен рафт с лалета.